В голяма част от света цените на дизеловото гориво се покачват стремглаво, достигайки рекордни равнища. Дори САЩ, най-богатата държава в света, която разполага с финансовите възможности да защити потребителите чрез държавна подкрепа, отчита 70-процентно увеличение на цените на дизела след нападението срещу Иран на 28 февруари.
Дизеловата криза обаче придобива много по-тревожни измерения в Глобалния юг, където по-бедните държави не разполагат нито с достатъчни аварийни резерви, нито с огромни финансови средства, за да защитят населението си от заплахата за основните вериги за доставка на храни, транспорта и критичната инфраструктура.
Някои държави, като Филипините, обявиха извънредно положение в енергийния сектор, докато други, сред които Шри Ланка, въведоха режим на разпределение на горивата. В отделни африкански страни цените на горивата скочиха с до 150 процента. В Пакистан правителството премина към механизъм за ежедневно актуализиране на цените на дизела, който в момента е с 40 процента по-скъп в сравнение с началото на войната, започната от САЩ и Израел срещу Иран.
Анализаторите отбелязват, че за разлика от предишните ценови сътресения, предизвикани основно от ограниченията в доставките на суров петрол, настоящото поскъпване на дизела отчасти се дължи на недостига на капацитет за рафиниране.
Атаките с дронове и ракети, извършени от Иран и неговите съюзници, бяха насочени срещу големи съоръжения за преработка на суров петрол в Кувейт, Саудитска Арабия, Катар и Бахрейн.
Руските рафинерии също бяха подложени на поредица от украински нападения в рамките на процес, определян като „енергийна война“. В момента те работят с едва 60 процента от капацитета си.
Има две основни причини цените на дизела да се увеличават по-бързо от тези на бензина, който се използва предимно от леките автомобили.
Първата е, че още преди началото на войната срещу Иран предлагането на дизелово гориво беше по-ограничено от това на бензина.
Втората е, че рафинериите в държавите от Персийския залив, които се оказаха под обстрел, произвеждаха повече дизел, отколкото бензин. Нито една друга държава не разполагаше със свободен производствен капацитет, който да може незабавно да компенсира загубеното производство.
В резултат на това милиони барели дизелово гориво с произход от Близкия изток и Русия изчезнаха от световния пазар.
За да се справят с недостига, САЩ сключиха споразумение с Русия за закупуване на дизелово гориво, въпреки че тежките санкции иначе ограничават възможностите на Москва да продава енергийни продукти по света.
Освен това на 11 октомври американският президент Доналд Тръмп обяви „енергийно примирие“ между Русия и Украйна, въпреки че украинският лидер Володимир Зеленски заяви, че все още очаква да се запознае с подробностите по споразумението.
Възходът на ресурсния национализъм
Според анализаторите световната дизелова криза е отприщила вълна от „ресурсен национализъм“, при която водещите производители ограничават доставките и изтласкват глобалните маржове на рафиниране, известни като crack spread, до исторически върхове.
Миналия месец Москва удължи строгата забрана за износ на дизелово гориво през лятото и есента, като заяви, че доставките няма да бъдат напълно възстановени, докато западните санкции не бъдат отменени.
По подобен начин Пекин временно спря износа на горива, за да даде приоритет на запасите за вътрешния пазар.
Преди да сключат споразумението за внос на дизел от Русия, САЩ оказаха силен натиск върху европейските си съюзници да използват стратегическите си резерви. Вашингтон дори заплаши да забрани износа на американски дизел, предизвиквайки тревога в световен мащаб.
Баръш Алпаслан, икономист и главен съветник в турския холдинг IC Holding, който развива дейност в областта на производството и разпределението на енергия, прави разграничение между ресурсния суверенитет и ресурсния национализъм.
В изявление за TRT World Алпаслан посочва:
„Смятам, че трябва да правим разграничение между законното упражняване на ресурсния суверенитет и по-широките последици от ресурсния национализъм.“
Той подчертава, че особено по време на голяма криза защитата на вътрешните доставки е реално задължение на държавите. Проблемът обаче възниква, когато много страни предприемат подобни мерки едновременно.
„Забраните за износ могат да прехвърлят част от икономическата цена на геополитическата криза върху държави, които имат малка или никаква роля за нейното възникване, особено върху по-бедните икономики в Африка, Азия и Латинска Америка, които зависят от вноса на горива“, заявява Алпаслан.
Според него високите цени на дизела бързо се отразяват върху транспортните разходи, цените на храните и общата инфлация.
„Разочарованието в Глобалния юг е разбираемо. Много от тези държави са принудени да приемат цените, определяни на световните енергийни пазари, и разполагат с ограничени бюджетни възможности да защитят населението си от външни ценови сътресения“, коментира той.
Алпаслан подчертава, че съвкупният резултат може да бъде още по-сериозен недостиг в световен мащаб, като най-бедните и най-зависимите от внос икономики обикновено поемат непропорционално голяма част от разходите.
Нови разделителни линии
Директорът на Центъра за евразийски изследвания „Хейдар Алиев“ към университета „Ибн Халдун“, Яшар Саръ, заявява пред TRT World, че достъпът до дизелово гориво вече принуждава държавите да „изграждат съюзи около доставките на горива, а не толкова въз основа на идеологията“.
Саръ обръща внимание на зависимостта на Индия от внос, който покрива над 80 процента от нуждите ѝ от суров петрол, както и на натиска върху страната да балансира външната си дипломация чрез преговори в рамките на БРИКС — обединение, съставено предимно от развиващи се икономики от Глобалния юг.
Срещата на върха на БРИКС през май не доведе до приемането на обща декларация, като блокът, в който Иран и Обединените арабски емирства участват като пълноправни членове, се ограничи до споменаване на „различия във възгледите между някои от членовете“.
Според Саръ липсата на обща декларация показва, че проблемите, свързани с енергийната сигурност, подкопават регионалното единство.
Той допълва, че огромните китайски запаси, оценявани на 1,49 милиарда барела и състоящи се предимно от суров петрол, продължават да предоставят на Пекин възможността да задържа енергийните ресурси за вътрешния пазар.
Саръ отбелязва, че европейските държави притежават най-големите аварийни резерви от дизелово гориво, като Франция и Германия заедно държат повече от една трета от стратегическите запаси на Европейския съюз.
Той посочва също, че американските държавни резерви могат да служат най-много като регионален защитен механизъм, но не и като глобален склад за горива.
Именно това обяснява защо САЩ оказват натиск върху Франция и Германия да използват резервите си, като същевременно запазват възможността за ограничения върху американския износ на дизел като средство за натиск преди междинните избори в САЩ, насрочени за първата седмица на ноември.
Саръ припомня арабското петролно ембарго от 1973 година, когато производителите от Персийския залив прекратиха доставките за държавите, подкрепящи Израел.
Той обаче подчертава съществената разлика между тогавашната ситуация и настоящата:
„Използването на горивата като оръжие днес не се изразява толкова в това производителите да задържат доставките, колкото във факта, че вносителите трупат запаси. Това е своеобразно ембарго наопаки, при което уязвимите държави се борят да си осигурят онова, което е останало.“
Според Алпаслан достъпът до енергия все повече се превръща в източник на геополитическо влияние.
Той обяснява, че правителство, което не разполага с достатъчно дизелово гориво за селското стопанство, товарния транспорт или производството на електроенергия, може да бъде по-склонно да приеме предложенията на доставчик, способен да гарантира надеждни доставки или изгодно финансиране.
Притеснението му е, че енергийната несигурност може да ограничи външнополитическите възможности на по-бедните държави.
„Истинското изпитание ще бъде дали достъпът до основни горива ще продължи да се определя предимно от надеждните търговски отношения и икономическите съображения, или все повече ще се превръща в инструмент за политически натиск“, заявява Алпаслан.
Оцеляване отвъд войните
Саръ посочва, че Китай и Южна Корея могат да защитят вътрешните си пазари и да ограничат износа, докато държави като Индонезия, Филипините, Бангладеш и Етиопия не разполагат с подобни възможности.
„Достъпът до горива не води до ясно изразено геополитическо разделение, но ускорява фрагментацията, при която стратегията за оцеляване на всяка държава се определя от нейните резерви и платежоспособност“, обяснява той.
Колко дълго може да бъде овладявана тази ситуация?
Според Саръ времето за справяне с кризата, без да бъдат нанесени разрушителни щети на световната икономика, е ограничено и вероятно се измерва в седмици, а не в месеци.
Той отбелязва, че дори политическо споразумение няма да доведе до бързо възстановяване на нормалната ситуация.
Саръ определя освобождаването на 100 милиона барела от резервите на Г-7 като временна мярка, която единствено печели време.
Според него, ако и двете войни приключат още днес, допълнителната ценова надбавка, породена от военните рискове, ще изчезне незабавно.
Той обаче предупреждава:
„Заради повредените рафинерии, нарушенията в морския транспорт и структурните промени в търговските потоци възстановяването на реалните физически доставки ще отнеме месеци, а може би дори години.“
