В най-ожесточеният период от войната в Украйна, докато политиците взаимно се засипваха с обвинения, експертите чертаеха мрачни прогнози за наближаваща световна продоволствена криза. Точно тогава в Истанбул се случи нещо, което малцина очакваха: руски и украински представители седнаха на масата за преговори.

Никой не очакваше примирието да бъде установено само за денонощие. Никой не очакваше, че прекратяването на огъня ще се случи незабавно.

Но благодарение на посредничеството на Тюркийе и Организацията на обединените нации (ООН), се стигна до споразумение за възобновяване на износа на зърно от украинските пристанища, където дотогава стояха блокирани милиони тонове продукция.

Това не беше бляскав дипломатически триумф. Нямаше лидери, стискащи ръце пред светкавиците на камерите, нито гръмки декларации. Резултатът обаче се оказа много по-осезаем и реален: достъпът до храна.

Множество семейства в Африка, Близкия изток и далеч отвъд тях – хора, които дори не бяха чували за преговорите в Истанбул – успяха да сложат храна на трапезата си благодарение на успеха на дипломацията в момент, когато мнозина я смятаха за безсилна.

Това събитие е показателно за ролята на Тюркийе в съвременния свят. Усилията на Анкара се крепят на една тиха и търпелива дипломация: да поддържаш диалога тогава, когато останалите са прекъснали отношенията си, и да държит отворени вратите, които другите вече са затворили.

На юг страната граничи със Сирия, която повече от десетилетие е в хватката на опустошителна война. На изток сa Ирак и Иран, отвъд Черно море е Русия, а на запад, отвъд Егейско море се простира Гърция. В периферията ѝ лежат Балканите, Кавказ и Източното Средиземноморие – региони, в които трайният мир винаги е бил изключение.

Когато в тези географски ширини избухнат кризи, последиците им неизменно застигат и Тюркийе. Бежанците се насочват към турските граници, търговските пътища се прекъсват, енергийните източници биват застрашени, а рисковете за сигурността нарастват.

Географията не предопределя изцяло съдбата, но оформя реалностите на ежедневието. Поради тази причина турските лидери никога не са разглеждали регионалната стабилност просто като абстрактна външнополитическа цел. Мирът сред съседите на Тюркийе не е просто въпрос на избор, а жизненоважна необходимост.

Геополитическо положение осигурява на Анкара и уникално предимство. Благодарение на членството си в НАТО и своите исторически, културни и икономически връзки с редица региони, Тюркийе притежава дипломатически капацитет, с какъвто малко страни могат да се похвалят. Тя е в състояние да събере на една маса страни, които отказват дори да разговарят помежду си. Това постижение не бива да се омаловажава в никакъв случай.

Ако съществува обща нишка в турската външна политика, тя е следната: Тюркийе поддържа диалог с онези актьори, с които останалите държави обикновено отказват да си взаимодействат.

Докато подкрепя териториалната цялост на Украйна, Анкара оставя отворени каналите за комуникация с Москва. В качеството си на ключов съюзник в НАТО, Тюркийе продължава да поддържа отношенията с Русия. В различните конфликти тя си сътрудничи едновеменно с правителства, опозиционни групи, регионални сили и международни организации.

Критиците на Тюркийе често определят този подход като непоследователен или като опит за извличане на ползи и от двете страни. От гледна точка на посредника обаче тази логика е желязна: ако откажеш да разговаряш с една от страните, губиш възможността да им помогнеш да открият допирни точки.

Мирните преговори не се водят между приятели – те се водят между врагове. Затова е нужен посредник, когото и двете страни са готови да приемат и на когото в идеалния случай имат доверие. Тюркийе често се стреми да поеме именно тази роля.

Отвъд масата за преговори

Приносът на Тюркийе към мира далеч надхвърля границите на чистата дипломация. Турски военни контингенти са участвали в над 30 мироопазващи мисии на ООН. Босна, Косово и Сомалия са конкретни примери за този принос.

В Сомалия, вместо да приложи подход, ориентиран единствено към сигурността, Тюркийе изгради болници, инициира мащабни инфраструктурни проекти и разшири хуманитарната помощ. Фактът, че турският посланик в Могадишу предпочете да живее сред местното население, вместо в строго охраняван дипломатически комплекс, обобщава философията, че мирът не е просто отсъствие на война, а и воля за реално присъствие.

Относно бежанския въпрос, приемайки над 3,6 милиона регистрирани сирийски бежанци, както и стотици хиляди граждани на Афганистан, Ирак и други страни, Тюркийе се превърна в една от държавите, подслонили най-голям брой бежанци в света. Натискът върху училищата, болниците и местните общности се оказа тежък, а политическото напрежение нарасна. Въпреки това Тюркийе остави вратите си отворени.

Дискусиите за мира най-често се фокусират върху споразуменията за прекратяване на огъня и срещите на върха. В действителност обаче мирът може да означава и нещо съвсем просто- едно дете да седне на училищния чин, или един бежанец да не бъде отхвърлен на границата. Този подход на Тюркийе представлява един от най-мащабните хуманитарни ангажименти, поемани от която и да е държава през 21 век.

Политиката на Тюркийе за мир

В крайна сметка приносът на Тюркийе към мира трябва да се оценява с  нейните реални действия. Когато милиони тонове зърно бяха блокирани по света и цените на хранителните стоки растяха, Тюркийе съдейства за улесняването на зърнения износ.

Когато милиони хора нямаше къде да отидат, Тюркийе ги приюти и им предостави убежще. Когато комуникацията между воюващите страни бе напълно прекъсната, Тюркийе се оказа една от малкото държави, способни да поддържат контакт и с двете страни.

Никое от тези действия не гарантира мира категорично – нито една страна не притежава подобна сила. Те обаче отразяват един последователен избор: да се поддържа диалогът тогава, когато конфронтацията изглежда по-лесна; да се поемат тежести, от които другите бягат; и да се запази ангажираността в ситуации, в които оттеглянето би било по-удобно.

Мирът рядко се гради от страни, които се стремят да угодят на всички. По-често той се изгражда от онези, които притежават волята да разговарят с всеки. Това е ролята, която Тюркийе се опитва да поеме; тя не е съвършена, но е белязана от решителност.

В свят, в който съперничеството, недоверието и кризите стават все по-определящи, държавите, които могат играят ролята на мостове над бездните между враговете, ще бъдат все по-важни от всякога.

И може би най-голямото наследство от усилията на Тюркийе за изграждане на мир не се крие в отделно споразумение или среща на върха, а в една по-малко видима, но жизненоважна мисия: да предпази тези мостове от рухване.